Странното бе, че за  четвъртъчно-пролетен следобед паркът беше съвсем пуст. Майките бяха прибрали хлапетата си по къщите, а лигавещите се влюбени  двойки отдавна бяха заменили дървените скамейки с по-удобна /вероятно/ мебел и сега се натискаха някъде другаде. По едната алея се зададе жена с тъмни очила и дълго зимно палто. Вървеше бавно, като че не бързаше особено и отвреме навреме механично повдигаше ръце, за да пристегне конската си опашка. Когато стигна до розовата скамейка, намираща се в лявата страна на алеята, жената се спря, замисли се за момент, погледна часовника си  и седна. Кръстоса двата си крака и извади кутия цигари от чантата си. Поигра си малко с тях, след което извади цигара и запуши. От другата страна на алеята се зададе мъж , който водеше хилаво черно куче на каишка. Мъжът явно забеляза жената и се запъти към нея. Седна до непознатата, без да поиска разрешение. Тя го погледна, извила въпросително вежди и демонстративно се отдръпна в другия край на скамейката.

АДОРЕЯ

Не бързах заникъде. Всъщност имах цялото свободно време на света. Харесваше ми фактът, че в парка нямаше никого. Мразя, когато хората ме зяпат, чувствам се отвратително при мисълта, че започват да си мислят какви ли не неща за мен. Не зная как изглеждам в очите на хората, но определено се опитвам да давам вид на силна. Ако изглеждаш силен, по-рядко те нападат, така съм забелязала... Харесах си розовата пейка. Намираше се точно под едно голямо дърво, още помня дори как миришеше. Погледнах часовника си от куртоазия. Ако все пак някой ме гледаше от някъде щеше да си помисли, че проверявам колко е часът, защото бързам, защото имам важна среща, защото някой ме чака. Но никой не ме чакаше, за никаква среща не бързах и...никъде не отивах. Не пуша. Никога не съм обичала и не съм умеела да пуша, но от край време си купувам цигари. Винаги съм сама, една сама жена, която пуши не изглежда толкова жалка, колкото сама жена, която седи и си гризе ноктите. Пушенето придава някак съвсем друг вид. Сякаш издигаш някаква стена, около мен, на която пише ,,Зад мен има властна жена...която пуши``. Срещу мен се зададе грозен мъж с още по-грозно куче. Надявах се да мине , колкото се може по-бързо покрай мен и да изчезне, защото никак не исках хора около себе. А тоя непознатият с цялото си нахалство дойде и седна до мен, докато гнусното му куче пръхтеше и пръскаше слюнки , легнало пред скамейката. Опитах с поглед да му покажа, че нито той, нито  противният му пес са добре дошли в полезрението ми, но явно не успях....

СВЕТОЗАР

Целият ми ден беше тръгнал накриво. С Евгения караниците ни започнаха още сутринта и то все за глупави неща. Много започна да ми тежи този брак. Добре, че поне деца нямахме, та не ни се налагше и за тях да мислим. Проблемите с жена ми започнаха в деня, в който спрях да я обичам. Това е доста добър довод да започнеш да се караш с някого – защото не го обичаш вече. Чудя се дали съм я обичал някога. Но е факт, че в момента ми пука повече за кучето ми, защото то е един от поводите да излизам от ада, в който се е превърнал домът ми, под предтекст, че излизаме на разходка.  Паркът се превърна във втория ми дом. Там започнах да ходя, когато имах нужда от място да се скрия. А в този ден се превърна и в мястото, където отново се почувствах жив. На една скаймека срещу мен стоеше някаква жена. Опитваше се да даде вид, че не ме гледа , но ме гледаше. Не изглеждаше да е красива. Беше мършава , със зимно палто насред пролет и с боядисана в черно накъсана коса, хваната нескопосано на опашка. Жената държеше в ръка цигара, но я беше хвалана по много странен начин с два пръста, все едно държеше  нещо гнусно. Не съм пушач, но съм виждал хора да държат цигара. Това нейното не беше държене изобщо... Не зная защо , но реших да седна до нея, отдалече си личеше, че и тя иска същото. Мака че  когато седнах на скамейката, тя се намуси и се отдръпна, аз знаех, че го прави по-скоро от свенливост, отколкото от нещо друго и реших да я заговоря....

АДОРЕЯ

Не знам какво си е мислил и защо реши, че е способен да води разговор с мен. Не обичам хората, още по-малко грозни и неприятни непознати. Попита ме за името ми, като че щях да му  кажа истинското си... Какво пък? Казах му, че се казвам Адорея, а той глупакът дори не е чувал най-вероятно това име преди. Взе да ме разпитва от къде съм с каквъ съм се занимавала и се почувствах все едно дребен мустакат полицай с муцуна на дакел ме обикаляс мъничките си черни обувки  41 номер и ме подлага на разпит. Разпит. Разпит. Разпит....

СВЕТОЗАР

Адорея се казва главната героиня от една любима моя книга. И в момента, в който разбрах, че и тая какавида до мен се казва така, книгата спря да ми бъде толкова любима, както и самата героиня. Не бях срещал жена с такова име, но винаги съм си мислил, че ако срещна то тя ще е невероятно красива. В този случай очакванията ми не се оправдаха по нито един параграф, но нещо в мен ме накара да продължа да говоря с нея. Имаше нещо странно в тъмните кръгове под очите й, гласът й бе дрезгаво-дразнещ, но едновременно напевен...

АДОРЕЯ

..Казвал се Светозар. Поне така твърдеше. После взе да ми разказва за скапания  си  брак, за педатничната  си  неномрална съпруга, която не търпяла да вижда и един чорап на пода. ,,Аз съм мърлячка``, казах му.  ,,Мърлячка съм и не само чорапи оставям по пода , ами и кутии от пица понякога, когато ми дойде музата и се затичам веднага към бюрото, за да напиша това, което ми е в ума....``

СВЕТОЗАР

...Бипа поетеса. Неизвестна още, нямала стихове издавани, но цял живот пишела и вярвала, че един ден хората щели да се къпят в думите й. Все ми беше едно дали ще стане или не, но тогава аз бях този, който се къпеше в думите й. Всъщност Адорея изобщо не беше толкова грозна и безлична, колкото си помислих в началото. Косата й не беше накъсана, а просто свободно стърчаща, което, няма как да не призная, си имаше  своя чар тогава. Очите й бяха дълбоки, а гласът й....

АДОРЕЯ

Не спирах да му говоря. Не зная защо, но разказвах целия си живот на този мъж, без дори да зная второто му име, без дори да зная защо самата аз изпитвам нуждата да кажа на някого, че се боя от змии, че имам клаустрофобия, че съм един изпълнен с мании и фобии човек, който си няма никого на този свят...

СВЕТОЗАР

... макар да имах съпруга, баща, майка, брат и сестра, бях сигурен, че съм по-самотен от нея. Но като я гледах цялата в черно – косата й, палтото й, очите й... – се запитах колко е черна душата й. Кой и колко е напълнил душата ти с черно, мила ми Адорея?

АДОРЕЯ

Още , когато седна до мен, знаех, че е женен. Не носеше халка, но миришеше на женен мъж. Те си личат отдалече – ходят като женени, говорят като женени, все едно съпругите им са ги маркирали. Докато ми говореше колко е нещастен с жена си на моменти дори ми стана жал за него. Хубав мъж беше, макар че не си личеше от пръв поглед. Висок , строен и с хубав нос. А и обичал поезия... Четял Робърт Бърнс като малък още, после взел да чете, каквото му попадне и така...Попита ме дали съм чела ,,Полет над кукувиче гнездо``. Излъгах го, че не съм...

СВЕТОЗАР

....излъга ме, че не е чела ,,Полет над кукувиче гнездо``.  А така исках да й покажа леговището на драконите. Романът започва с посвещението : ,,На еди си кой...който ми каза, че дракони няма, а после ме заведе в леговищата им``. Винаги съм обожавал това посвещение.Сигурно Адорея щеше да ме излъже, че и в любовта не вярва. Но аз вече я усещах. Усещах как  Адорея бавно проникваше в съзнанието ми с черното си зимно палто, с изтърканите си ботуши , с измъченото си лице, с детското си сърце. Аз вече я познавах! Беше толкова различна от всички, които бях виждал досега, от всички , с които бях разговарял някога. Вече я обичах.

АДОРЕЯ

Ти се влюбваше в мене, а аз усещах, че ако не си тръгна веднага и двамата ще загазим здраво. ,,Мен не могат да ме обичат!``. Исках да те предупредя : ,,Недей , не се хвърляй в безумието  да ме обичаш, аз съм луда, нямам работа, имам дългове, ти имаш жена, аз нямам храна, ти имаш задължения, а аз съм изтъкана от безотговорности! Недей....!!!``.Исках да му  кажа толкова неща, но не можах. Нямах силата да му  проговоря повече, да го погледна в очите , защото щяха да ме погълнат. Човек не се влюбва в непознат! Човек не обиква непознатия за три часа и четирдесет и девет минути! Човек не променя себе си за една любов. А и мен не могат да ме обичат.

СВЕТОЗАР

Тя стана от скамейката без да каже нищо. Безсилен бях. Изкрещях след нея да не си отива, а тя ускори крачка. ,,Върни се, Адорея, аз ще те обичам!`` , виках подир нея, а тя не се спря, не се обърна да ме погледне. Видях я да развързва опашката си и как косата й пада върху гърба й... ,,Върни се, Адорея, върни се тук на същото място утре! Ще те чакам чуваш ли, трябва да ти покажа леговището на драконите! Ела , ще те обичам на ново място, с нови хора...ще създадем един нов свят!``

И тя спря. Адорея се обърна към мен, погледна ме и успях да прочета по устните й:

 ,,Дракони не съществуват``.

След, което отново продължи по пътя си.