Странно е как светлината от прожекторите много често се оказва измамна. Лъскавата сцена, тежките завеси във вишнев цвят, прожекторите, имитиращи слънце. Всичко е паралелна действителност, която рядко съответства на реалността. Чували сме много пъти историята за клоуна, който рисува с трепереща ръка усмивката си, а след представление дори не може да я изтрие от мъка. Един от най-големите символи на женствеността и сексапила Мерилин Монро  си отива от белия свят самотна и неразбрана. Нищо общо с изкуствената усмивка от постерите и филмите.     Животът в розово.
    Доколко е розов животът на онези, чийто ден започва не с изграването на слънцето, а с вдигането на завесата? Едит Пиаф е емблематична фигура за френската музика. Ексцентричността й и трагичният й живот вдъхновяват режисьора Оливър Дан да създаде екранна биография на певицата. И за тази цел събира невероятен екип от гримьори, който да превърне нежната млада надежда на френското кино Marion Cottilard във изплашеното врабче, събиращо трохи от сивите крайни квартали на Франция. Несъмнено Оскар-ът за грим е напълно заслужен. Познатата от Jeux D"efants, Big fish и Good year Марион се трансформира почти до неузнаваемост в Едит Джована Гасион.


       Филмът е трогателната история на бедно дете, израстнало в бардак, отгледано от проститутки, оплетено в мизерия и алкохол. Съдбата и Господ обаче му подават ръка и особеният глас на малката Едит е забелязан.Така тя се потапя в света на артистите. Грубоватостта и свадливостта на певицата, леко прегърбената й стойка, тънките високи вежди, които й придават едновременно изплашен и мил вид, са само малка част от особените черти на Едит Пиаф. Marion Cottilard поглъща същността на френската артистка и заживява в образа й. Отдавна не бях виждала толкова истинско превъплъщение на екрана. Сцената, когато Пиаф научава, че любимият й Марсел е загинал при самолетна катастрофа, е една от най-трагичните, които някога съм гледала. Не само лицето на Марион плаче, тялото й, ръцете й, пръстите й се извиват от болка. ,,Той умря на небето. Това значи, че сега той е там нали?``, с надежда Едит се обръща към някаква врачка. Никой не знае къде отиваме, след като си тръгнем оттук. Филмът не задава въпроси. Нито се опитва да дава отговори. За сметка на това показва бляскавия живот отвъд обикновената представа за него. Никой не е застрахован от ревматизъм, алкохолизъм, слабост или самота. Ония, дето ни гледат от плакатите и екраните, са също толкова уязвими, колкото сме и ние.
        ,,Аз съм Едит Пиаф и мога да правя, каквото си поискам!``, заявява кино версията на певицата. Тя отказва да се предаде на болното си тяло и заменя душевния затвор с физически като избира да умре пеейки на сцената вместо да живее прикована на болничен стол, оплаквайки съдбата си. Сама.
      Двата Оскара за този филм са напълно заслужени, но и те сами по себе си не са достатъчно показателни за магнетизма на филма. В него няма нищо розово, освен едноименната песен. Освен може би идеята, че човек може да е силен по безброй много начини и да намира смисъл в нещо, дори когато е обречен.
   

ВЕЛИКАТА ЕДИТ И ПОКЛОН! ВСЕКИ КОЙТО СЕ ДОКОСНЕ ДО ХАРИЗМАТА И СЕ ИЗВИСЯВА...

ще трябва да го видя, госпожице журналистка :)

добро утро, ранобуднице (гуш)

Май отдавна никой не беше правил опити да екранизира живота на Едит Пиаф. И по описанието ти ми се струва, че ще трябва да изгледам и този филм - и заради историята, и заради факта, че Jeux d'enfants все още е в списъка ми с най-любими филми и вярвам, че Марион има пръст в това :)

Аз също обожавам Jeux d'efants. Тя е прелестна, много обаятелна :))) А за Едит Пиаф филмът мисля, че ще ти хареса наистина!

Изпуснах го като излезе по кината (то и сега го дават от време на време, де), но ще си го изтегля от Интернет..

Благодаря за хубавия пост, Бръм! :)