Май мина известно време от последния ми пост. Не е чудо невиждано за онези, които не ме познават и четат блога само заради нещата, които пиша. Има, разбира се, не един или двама, които четат блога ми, ровят се из думите, които разбират ( или не) и се опитват да човъркат с нокътче моментите ми мисли. При тях положението е по-различно. Не се ли появи нещо за човъркане, кофти. Едва ли не блогът сваля винага от гърба на онези ми близки, които нямат способността или смелостта да разговарят  с мен и да ме разбират истински. Сваля винага от гърба им, защото едва ли не си мият ръцете с нещата, дето ги пиша - кво че не се разбираме фейс ту фейс, нали като се приберат и наберат бръмръмм блог бг ще прочетат нещо си, което евентуално ще ги светне за ментално-душевното ми състояие. Може би заради това пиша с все по-голямо нежелание. И заради това поезията ми става все по-сополива, защото е поезия за витрина, а не за мен.
 Абе, както и да е. Може би новият ми живот е решил да ме оцветява в цвят, различен от шареността ми. Жалко, че едва ли ще му се отдаде шанса да ме осиви изцяло. Все пак идва пролетта, яхната гордо от Баба Марта и затова всъщност се наканих да седна и да напиша повече от 15 реда и то дори в прозаична форма.
Когато преди няколко дни се прибирах от София за Ямбол стоях на най-задната седалка в автобуса. Стъмни се и докато пресичахме няколко малки селца ми стана лятно. И то не заради климатика в автобуса или заради якето, с което се бях завила, ами заради светлинките на къщите. Когато е вечер в малко село и прозорцетата на всички къщи светят, и когато има мушички събрани около тези лампи, за мен е лято. Не мога да си спомня кога за последно си бях на село, кога за последно е било лято или кога за последно съм носила галоши, но тогава със сигурност е било друго. Сякаш някакъв друг свят. И да ида в Крумово това лято, и да тръгна да обикалям из улиците, не само няма да е същото, ами и най-вероятно ще се разочаровам. С пролетта обаче нещата сякаш седят по по-различен начин. Нея я свързвам повече с хора, с цветове. Тази година я усетих още в началото на февруари, нищо че беше за кошмарно малко време, усетих я. Замириса ми на нея, в къщи в една саксия цъфнаха зюмбюлите. Зимата ме натовари толкова много тази година, че когато лежах и гледах навън как вали проклетият сняг, който ме задръстваше в общежитието с дни, се сипе и сипе упорито върху прозорецът ми, грижливо облепен с дебело тиксо, че да не духа, бях сигурна, че съм в някоя пещера, която, както всички пещери е имала вход, който след като влезеш се ползва и за изход, но същата тази входно-изходна дупка се е задръстила от еднообразието на изминалите сивотии.
Та..след близо половин /зависи всъщност още колко ще меля в тоя глупи пост/ час е първият пролетен празник. Толкова страстно го чакам. Не помня да съм чакала така жадно нещо друго през живота си - оценка, подарък, филм, мъж. Чакам пролетта както раждаща жена очаква да усети върху гърдите си първите глътки въздух на детето си, както второкласен режисьор на документални филми очаква първото излъчване на филма си по БНТ, както някакви си хора чакат техните си житейски поанти.
Ямболската пролет е възможно най-милото нещо, което можете да видите, знаете ли? :) Тези от вас, които са били тук и са посещавали градската ни градина през раззеленителния сезон знаят колко е красиво. Познават и дядото от дясната страна на моста, дето продава сладолед за 50 стотинки и винаги е с бяла шапка. Знаят как дори новите люлки скърцат, ама няма нито една счупена, нито една празна..И тогава същите зимни хора, които са ми се стрували толкова мрачни през зимата, се превръщат в някакви ходещи усмивки, които държат якетата си в ръка, останали са по тениски и буквално се кефят на слънцето.
Тогава обичам всички. Тогава всеки един проблем е по-малко проблемен, всяка една домашна работа по-малко сложна, всяка една празна бирена бутилка...празна, но все пак заменима с пълна ;)
И така с тоя дълъг объркан пост искам да изразя нетърпеливото си очакване на идващата пролет и да ви пожелая
ЧЕСТИТА БАБА МАРТА
пожелавам ви да е пролет!

Аз лично видях много искренност в публикацията ти.И на теб ти липсват всички стари неща,които сме правели като малки,всички неща,които внасят светлина в дните ни.А сега както каза "сме в една пещера с вход-изход",понякога хабим много сили,за да променим ДОНЯКЪДЕ обстановката,но докато изцяло не я изкореним не става.

за първи път от години ми се прииска да се върна в Ямбол пролетно, до сега не бях си дала сметка колко ми липсват авренските люляци...
честита баба Марта Деси! :)

Много усмивки!

Мерси на всички!
Целувки и прегръдки , толкова сте мили...

незнам ти дали успя вече ,но днес си купих от този сладолед и наблюдавах абсолютно същата картина ,която ти описваш ... и всичко сякаш си е същото ,дърпа те назад ... ела и се повтори ;)

днес минах ппредз парка, ама не си купих сладолед, защото бях малко болна..но всичко останало си го изживях както си подобаваше :) :)

Рошо

Дес, няколко неща:
Първо: трябва да ти кажа, че макар да не вярвам в астрологията – везните май наистина мразим зимата. Ама така я мразим – направо дълбоко в червата. И обяснението всъщност е много, ама много простичко. Нас (по себе си съдя) слънцето ни зарежда. Слънцето е това, което ни пълни батериите, въпреки изтънелия озонов слой напоследък и въпреки повечето вредни лъчи. През топлите месеци имам пъти повече желание, хъс, адреналин и стимул да се вдигна и да си свърша работата и неслучайно съм най-зиморничавия човек, когото познавам. Толкова за това, няма да хвалим бог Ра повече.
Второ: отвъд зимната депресия за мен (а струва ми се и за теб) стои много по-важно проблемище на нашата психонестабилна зодия. Едно такова главоболие и гъ*оболие, придружено с разни други назадничави болки, и причинено от факта, че не можем да си тръгваме. Не само, че не искаме, ами и не можем, щото не знаем как. Никой не ни е научил, а пък сме твърде руси да го усвоим сами. Странното е, че на 20 започвам да изживявам много повече кризи на личността, отколкото през седемте тийнейджърски години, дето трябвало да са ми най-хлабави… От климатичните проблеми ша да е. Да турим сега и пословичната колебливост на октомврийските бебета… и направо ми става от кеф… Затуй още от време на време цивря, че не зная КАК да си тръгна, да оставя, да забравя и да продължа.
Трето, и май последно (и май най-кратко): За онази купчина от хора – роднини, близки и приятели – дето ти четат блога, за да те разбират, само защото са неспособни да успеят офлайн: Твоите поне те четат. Някои и това не правят. Пък и ако трябва да сме съвсем честни – вината за това непознаване хич не е само тяхна.
Хубав ден, сестра ми, затъжих се вече! Бах дългия sms, дето стана!

знам го тоя дядо, знам гооо :)

хубави пролетни дни желая :)