Най-тъжната от всички есени започва,

Прокарва нокът по гръбнака ми,

За да ме накара да изтръпна

И да се свия още по-навътре във черупката си.

Няма ме. Дори за

себе си.

Заключих пролет под калъфката си,

за да си лягам всяка вечер с чувството,

че студът навън

не е студът отвътре.

Но не се получи -

намери ме носталгията

по отминалото слънце

и скръбта постла

килим в душата ми,

която заприлича повече

на дървена кутия

с шест страни,

заровена в земята,

със камък върху нея

- да я кичи,

И ето днес - приличам повече на смъртник,

отколкото на старото

момиче