6 март.

2010-та христова пролет за света, 21-ва човешка за мен.

Първият ми аеротрип до Швейцария започва отчайващо.

Шофьорът на таксито за летището мирише отчайващо, багажът ми, който се лангърка отчайващо подозрително в багажника ми се струва отчайващо недостатъчен, слънцето ми се струва отчайващо липсващо и ако още не сте разбрали като цяло съм отчаяна.

Гореспоменатият шофьор няма да развали 20 лева. Няма да развали и 10. За сметка на това пък ми разваля настроението, което от своя страна поражда у мен желанието да му разваля физиономията, ама няма как. Аз съм някаква си там пикла с два куфара багаж, пък той е застаряващ чичка с наднормерно тегло. Казано иначе – нямам шанс. Никакъв.

След като с миризливия шофьор си оправяме сметките, за съжаление не по начина, по който на мен би ми се искало, пред мен светва внушителната мансадра на летище София. Тътря сакове, чанти, преглеждам за деведесет и шести път ръчния багаж, изхвърлям всички джобни ножове, пили, бормашини, снайпери, ръчни гранати и димки от джобовете си и се усмихвам на себе си. Готова съм за излитане. Приготвям лична карта, бордната карта, картата на Швейцария, една карта таро, карта на Каспичан и се нареждам на късата опашка на гейт не знам си кое.

,,Добър ден, документите моля багажа моля моля пак да погледна билета ви моля заповядайте приятен полет моля...моля моля моля”

За двайсет и девек секунди чух думата ,,моля” повече пъти, отколкото дори, когато брат ми ми се молеше за пари в петък вечерите.

Идва ред на скенерът. МОЛЯт ме да събуя обувките си, да сваля колана си, връхната си дреха, гривните...чорапите ми разрешават да не събувам. След това  сканират ръчния багаж и мен. Не намират проблематичност в чантата ми. Пускат я да мине. За мен нищо не казват, ама и аз минавам. Значи не са забелязали проблематичността в мозъка ми. Кво да очакваш пък от една машина всъщност, тя нищо не разбира.

В самолета ми предлагат кофти сандвич. Bitte, bitte…Вземам си един, не го изяждам. После ми дават втори и него приемам, но не изконсумирвам. Стоя гладна и летя. Съзерцавам прелестната гледка през прозореца – вълшебното, могъщо-олющено, сиво като робата на Гандалф, опънато като струна на цигулка самолетно крило. От време на време мяркам и по някой друг облак, който ми напомня, че не се намирам в завод за обработка на ламарина. От летенето не ми се гади. Съответно не повръщам. Отпуснала съм се тъпо и се възхищавам на смелостта си.

Кацаме в Цюрих и осъзнавам, че петте години, през които съм учила немски, са най-безвъзвратно пропиляното време в живота ми. Затова решавам, че няма да пропилея нито минута повече в опити да разбирам швабски. Зная как да кажа, че съм гладна. На първо време стига.

Вали сняг толкова силно, че започвам да се съмнявам , че по-скоро всички модели от реклами на Head and Shoulders  са се качили някъде нависоко и да ръсят пърхут от главите си. Няма начин да вали ТОЛКОВА много иначе.

Криво ляво се движим и стигаме до Fiesch, някакво курортно селце, някъде из Швейцария. Намираме се много високо. Знам, защото усещам как нещо надува ушите ми до пръсване. Всичко в главата ми е заглъхнал и не чувам нищо. То пък не ми и трябва, защото и да чуя и да не чуя, няма да разбера.

Стоварвам багажа в стаята и без да му мисля много много отивам да пробвам ски обувки. Не зная защо ги наричат обувки. Освен това, че си ги слагаш на краката, нямат нищо общо с обувките. Тежат, грозни са, неудобни са и ме карат да се чувствам като кръгъл идиот. Да се чувствам кръгъл идиот повече от обикновено. Носейки ски-обувките, не мога да не  си представям какъв ад ще е, когато обуя и самите ски. И ми се наложи да се движа с тях.

И мигът на истината настъпва.

Не мога да кажа нищо друго освен

OMFG!

Няколко пъти.

OMFG! OMFG! !OMFG!

Карам ски толкова успешно, че дори Катя Дафофска, Уши Дизел и Магдалена Нойнер биха ми завидели. Лъжа. Те не ми завиждат. А малки 5-годишни швейцарчета ме гледат съжалително, докато се търкалям като магаре по ски пистата за начинаещи.

ЗАБЕЛЕЖКА: зимните спортове не само не за мен, но и ако искам да продължа да живея като неинвалид, трябва да стоя далеч от тях.

Колкото и да се оплаквам обаче, гледката е прекрасна. Затова една голяма част от зимната ми ваканция минава по този начин – зяпайки наоколо.

Най-приятно ми е, когато зяпам в магазините за дрехи и кецове. Не можете да си представите колко приятно и огромно е изумлението ми, когато виждам, че в Швейцария за разлика от България, пайетите, минижупите и токчетата-небостъргачи всъщност НЕ СА на почит. Явно е вярно – циганийката си стои само на Балканите.

Едно от най-големите ми разочарования обаче беше, че колкото и да се оглеждах не видях никакви мармоти. Камо ли да завиват шоколади в станиоли. Това ме накара да започна да развивам шоколадите от станиолите, за да накарам някой мармотин да дойде и да си ги завие пак. Мармотин не идва обаче и съм принудена да изям шоколадите. Бедната аз..

Ванакцията ми минава трупайки килограми. За съжаление швейцарската кухня не ми допада особено. Някак не ми се струва естествена комбинацията между пъпеш и шунка. И не знам какво му е толкова изисканото на един от деликатесите им – разтопен кашкавал с картофи. Ядейки кашкавала с картофи си мисля, че за български деликатес  в такъв случай спокойно може да мине разтопен кашкавал с хляб. Казано по нашенски – принцеси с кашкавал.

Въпреки мръкнането ми обаче Швейцария ми харесва. Изглежда някак цивилизована. Аз – човекът на хаоса и луканката – харесах страната на равните пътища и шоколадите. И все пак, двучасовият полет Цюрих-София ми се стори като едно от най-хубавите неща в живота ми...